Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
112
резултата от
4
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Отрицателна мисъл
'.
1.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Това, което природата ни дава драговолно, когато я наблюдаваме, съзерцаваме, възприемаме: То не съдържа нейния най-дълбок с
мисъл
.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА Като светкавица, която действа в развитието на светогледите осветяващо назад и напред се явява изречението, което Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг /1775-1854 г./ изказа в своята "Натурфилософия": Да философства човек върху природата, това значи все едно той да твори като природа". Това, от което бяха проникнати Гьоте и Шилер: Че производителната фантазия трябва да има своя дял в създаването на светогледа, него изразява по един величествен начин това изречение.
Това, което природата ни дава драговолно, когато я наблюдаваме, съзерцаваме, възприемаме: То не съдържа нейния най-дълбок смисъл.
Човек не може да приеме този смисъл отвън. Той трябва да го създаде. Духът на Шелинг имаше особени заложби за такова създаване. При него всички духовни сили се стремят към фантазия. Той е един изобретателен ум нямащ подобен на себе си.
към текста >>
Човек не може да приеме този с
мисъл
отвън.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА Като светкавица, която действа в развитието на светогледите осветяващо назад и напред се явява изречението, което Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг /1775-1854 г./ изказа в своята "Натурфилософия": Да философства човек върху природата, това значи все едно той да твори като природа". Това, от което бяха проникнати Гьоте и Шилер: Че производителната фантазия трябва да има своя дял в създаването на светогледа, него изразява по един величествен начин това изречение. Това, което природата ни дава драговолно, когато я наблюдаваме, съзерцаваме, възприемаме: То не съдържа нейния най-дълбок смисъл.
Човек не може да приеме този смисъл отвън.
Той трябва да го създаде. Духът на Шелинг имаше особени заложби за такова създаване. При него всички духовни сили се стремят към фантазия. Той е един изобретателен ум нямащ подобен на себе си. Обаче неговата фантазия не произвежда образи, както художествената, а понятия и идеи.
към текста >>
Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава
мисъл
.
Трябва да се пренесем напълно в неговия начин на мислене, ако не искаме с това да разберем една тривиалност или една нелепост. За да изясним този начин на мислене, тук ще посочим едно изречение в неговата книга "За мировата душа", в което той се изказва върху естеството на гравитацията. Мнозина виждат една трудност в това понятие, защото то предполага едно така наречено "действие на разстояние". Слънцето действа привличащо върху Земята, въпреки че между Слънцето и Земята не съществува нищо, което да служи за посредник на това привличане. Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през пространството върху места, където то не се намира.
Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл.
Как може едно тяло да действа там, където то не се намира? Шелинг обръща целия процес на мисълта. Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост. Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането.
към текста >>
Шелинг обръща целия процес на
мисъл
та.
Мнозина виждат една трудност в това понятие, защото то предполага едно така наречено "действие на разстояние". Слънцето действа привличащо върху Земята, въпреки че между Слънцето и Земята не съществува нищо, което да служи за посредник на това привличане. Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през пространството върху места, където то не се намира. Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл. Как може едно тяло да действа там, където то не се намира?
Шелинг обръща целия процес на мисълта.
Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост. Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането. Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата. Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема.
към текста >>
Така, в с
мисъл
а на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива.
Най-висшата цел, да стане сама обект на себе си, природата постига едва чрез най-висшето и последно отражение, което не е нищо друго, а човекът, или общо взето то е това, което ние наричаме разум, чрез който първо природата се връща напълно в самата себе си и чрез която става явно, че първоначално природата е тъждествена с това, което в нас познаваме като интелигентност и съзнание". Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм. Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления. Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното. Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата.
Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива.
Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух. Начинът, по който Шелинг прави природата да възкръсне отново в него като дух, има нещо сродно с този, който Гьоте вярва да среща при съвършения художник. Според мнението на Гьоте този последният постъпва при създаването на произведенията на изкуството както природата при нейните творения. Следователно в творчеството на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека.
към текста >>
Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като
мисъл
.
Той има пред себе си създанията, а не твореца. При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението. Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството. Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата.
Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл.
Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява. Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща. Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество. Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество. Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества.
към текста >>
Тази
мисъл
се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява.
При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението. Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството. Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата. Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл.
Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява.
Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща. Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество. Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество. Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества. Той не мисли, а духът на света мисли в него.
към текста >>
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш с
мисъл
това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб.
Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа.
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб.
"Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота". /За отношението на изобразителното изкуство към природата. /
към текста >>
Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в с
мисъл
а на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество.
Както Спиноза и той също вярваше в това, че всички същества са в Бога; обаче, според неговото мнение, те не са определени само от Бога, а в тях е небожественото. Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане". Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него".
Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество.
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти.
към текста >>
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския с
мисъл
ужасният, страшният".
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти.
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв бог, както Спиноза е разглеждал своя бог. Един Бог, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума. Един личен бог, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим. Защото той не действа само спрямо разума. При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не.
към текста >>
Отрицателна
та философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота.
И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света".
Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота.
Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията". Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност.
към текста >>
Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В
отрицателна
та философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии.
Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност. В момента, в който той казва: - Да обясниш природата, значи да създадеш природата, това дава направление на целия свой възглед за живота. Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост. Обаче също така ние не можем да познаем едно свободно творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство.
към текста >>
Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш с
мисъл
.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си".
Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл.
Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост. Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода". Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
към текста >>
Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този с
мисъл
, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост. Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода".
Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
към текста >>
Мисъл
та, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената
мисъл
е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост". Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка.
Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила. С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог. Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим.
към текста >>
Това би означавало, че човек ражда в себе си
мисъл
та за Бога.
За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа.
Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога.
Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно. Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света.
към текста >>
В този с
мисъл
той е един примирител на вярата с науката.
Шлайермахер познаваше това чувство. Ето защо той знаеше да опише религиозния живот. Той не искаше да познае обекта на отдаването. Всеки вид богословие може да определи по свой начин този обект. Шлайермахер искаше да създаде едно царство на религиозността, което е независимо от всяко знание за божественото.
В този смисъл той е един примирител на вярата с науката.
* * * "В най-ново време религията все повече е стеснила образованото разширение на нейното съдържание и се е оттеглила в интензивността на религиозноста или на чувството, а именно често в едно такова, което проявява едно твърде бедно и голо съдържание". Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън.
към текста >>
Следователно за Хегел
мисъл
та е същността на нещата.
"Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли. Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност.
Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата.
Всяко сетивно мислене, всяко научно наблюдение на света и неговите процеси се свежда накрая до това, което човек си образува мисли върху връзката на нещата. Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието. Научният наблюдател разглежда природата; Хегел разглежда онова, което научният наблюдател изказва върху природата. Чрез своя научен подход първият търси да приведе разнообразието на природните явления до едно единство; той обяснява едно явление от другото; той се стреми към ред, към органически обзор на цялото, което се предлага на неговите сетива като едно неподредено множество. Хегел търси в резултатите на природоизследователя ред и хармоничен обзор.
към текста >>
Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при
мисъл
та, както тя живее в събесъзнанието.
Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност. Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата. Всяко сетивно мислене, всяко научно наблюдение на света и неговите процеси се свежда накрая до това, което човек си образува мисли върху връзката на нещата.
Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието.
Научният наблюдател разглежда природата; Хегел разглежда онова, което научният наблюдател изказва върху природата. Чрез своя научен подход първият търси да приведе разнообразието на природните явления до едно единство; той обяснява едно явление от другото; той се стреми към ред, към органически обзор на цялото, което се предлага на неговите сетива като едно неподредено множество. Хегел търси в резултатите на природоизследователя ред и хармоничен обзор. Той прибавя към науката на природата науката на мислите върху природата. Всички мисли, които човек си съставя върху света, съставляват естествено едно единно цяло, както природата също е едно единно цяло.
към текста >>
Живеещата в човека
мисъл
е следователно също обективното съдържание на света.
Не, той не е искал нищо друго, освен да хвърли една философска светлина върху сбора от природни закони, които са съществували по негова време. От изследователя на природата никой не иска той да създаде звездното небе, въпреки че той прави своите изследвания върху него; възгледите на Хегел се обявяват за безплодни, защото той, който е размислил върху връзката на природните закони, не е създал същевременно тези природни закони. Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата.
Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света.
Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта. Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта. Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си.
към текста >>
Можем да кажем: -
Мисъл
та съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
От изследователя на природата никой не иска той да създаде звездното небе, въпреки че той прави своите изследвания върху него; възгледите на Хегел се обявяват за безплодни, защото той, който е размислил върху връзката на природните закони, не е създал същевременно тези природни закони. Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света.
Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта. Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта. Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
към текста >>
Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая
мисъл
та, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя
мисъл
та.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта. Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
към текста >>
Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е
мисъл
та.
То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
към текста >>
Следователно в човешкото себесъзнание
мисъл
та гледа самата себе си.
Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта. Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си.
Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
към текста >>
Мисъл
та работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта. Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта. Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си.
Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание.
към текста >>
Ето защо природата съдържа
мисъл
та; обаче в мислещия човек
мисъл
та не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта. Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта. Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>
Във външната природа
мисъл
та наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта. Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си. Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес.
към текста >>
Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на
мисъл
та.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си. Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите.
към текста >>
И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата
мисъл
.
Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл.
Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си. Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие.
към текста >>
Следователно
мисъл
та работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание.
Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие. В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий. Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече.
към текста >>
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на
мисъл
та в тази вещ или в този процес.
Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес.
Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие. В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий. Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече. Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта.
към текста >>
В тях има
мисъл
, но тази
мисъл
съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий.
Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си. Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие.
В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий.
Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече. Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта. Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли.
към текста >>
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на
мисъл
та.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие. В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий. Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече.
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта.
Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
към текста >>
И то е противоречиво, защото
мисъл
та сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта. Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво.
И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа. Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа. Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
към текста >>
Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка
мисъл
сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа. Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа. Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед.
към текста >>
Така философът може да започне при най-простата
мисъл
, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие.
Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие.
От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа. Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа. Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения.
към текста >>
От намиращото в самата тази
мисъл
противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си
мисъл
, която е най-висшата изява на духа.
Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие.
От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа. Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух.
към текста >>
Гръцкият дух познава
мисъл
та като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа. Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа.
Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света. По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
към текста >>
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв с
мисъл
сред мировото цяло има тази най-висша дейност.
Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света. По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието. Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят. Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност.
Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта.
към текста >>
В произведението на природата съществува
мисъл
та; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията.
В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли.
към текста >>
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на
мисъл
та "лъв"; но тук не става дума за
мисъл
та на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от
мисъл
та.
Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта.
Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
към текста >>
Едва когато аз искам да го разбера, аз търся
мисъл
та.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта.
Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта.
Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя.
към текста >>
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него
мисъл
та.
Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество.
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта.
Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
към текста >>
Мисъл
та може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли.
Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията.
към текста >>
Философията съдържа
мисъл
та в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
към текста >>
В с
мисъл
а на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е.
Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията.
В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е.
изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени.
към текста >>
В това последната
мисъл
та не живее още като чиста
мисъл
, а в образа, в символа.
Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията.
В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума. Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл.
към текста >>
Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата
мисъл
, която е обект на разума.
Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството.
Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума.
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух.
към текста >>
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната
мисъл
.
В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума.
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл.
Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух. Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли.
към текста >>
И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява
мисъл
та, историческият миров дух.
От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума. Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно".
И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух.
Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух. Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли. "Това са великите хора в историята, чиито същински частни цели съдържат субстанциалното, което е волята на мировия Дух. Това съдържание е тяхната истинска сила; то се намира в общия несъзнателен инстинкт на хората; те вътрешно са тласкани към това и само на това се крепи този, който е приел в своя интерес изпълнението на една такава цел. Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел.
към текста >>
Понеже Хегел познава в
мисъл
та най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли.
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух.
Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли.
"Това са великите хора в историята, чиито същински частни цели съдържат субстанциалното, което е волята на мировия Дух. Това съдържание е тяхната истинска сила; то се намира в общия несъзнателен инстинкт на хората; те вътрешно са тласкани към това и само на това се крепи този, който е приел в своя интерес изпълнението на една такава цел. Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел. Ако хвърлим по-нататък един поглед върху съдбата на тези световноисторически индивиди, те са имали щастието да бъдат ръководители на една цел, която е била една степен на всеобщия Дух. Като си служи разумът с тези инструменти, ние можем да наречем това една негова хитрост, защото ги прави да изпълняват неговите собствени цели с целия огън на страстта, и не само се запознава невредим, а изкарва самия себе си наяве.
към текста >>
Разумното устройство на обществото,
мисъл
та, която го прониква, е държавата.
Отделният човек може да обхване всемирния Дух само в съзерцанието, в своето мислене. Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото.
Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата.
Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
към текста >>
Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум,
мисъл
та.
Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата.
Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта.
Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно.
към текста >>
Защото
мисъл
та е същността на нещата.
Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта.
Защото мисълта е същността на нещата.
Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата.
към текста >>
Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи
мисъл
та да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт.
От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата.
Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт.
Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>
Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на
мисъл
та.
Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт.
Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта.
Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение". Как стои въпросът със свободата в едно такова схващане на живота?
към текста >>
Тъй като държавата е осъществената
мисъл
, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта.
Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
"Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение". Как стои въпросът със свободата в едно такова схващане на живота? Понятието на една свобода, което признава на отделната човешка личност едно безусловно право, сама да си поставя целта и определението на своята дейност, не важи за Хегел.
към текста >>
Ако човек действа в с
мисъл
а на държавата, той действа следователно свободно.
Защото каква стойност би имало, ако тази отделна личност не би вземала своята цел, от разумния свят на мислите, а би се решавала според един пълен произвол? Според мнението на Хегел това би било именно несвободата. Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата.
Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно.
"Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото.
към текста >>
Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на
мисъл
та.
Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите.
Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта.
Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето". Широката защита на действителното и на съществуващото донесе на самия Хегел тежки упреци от страна даже от онези, които проявяваха симпатия към неговото идейно направление.
към текста >>
Тя е такава в много по-широк с
мисъл
, отколкото мислеха онези, които намериха това име".
Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето". Широката защита на действителното и на съществуващото донесе на самия Хегел тежки упреци от страна даже от онези, които проявяваха симпатия към неговото идейно направление. Един привърженик на Хегел, Йохан Едуард Ердман, пише върху това: "Решителният превес, който бе отреден на Хегеловата философия над всички съществуващи в средата на 20-те години философски системи, има своята причина в това, че на моментното спокойствие, което беше последвало след дивите борби в политическата, религиозната и църковно, политическата области, отговаряше една философия, която укоряващите я врагове, хвалещите я приятели нарекоха "философия на реставрацията".
Тя е такава в много по-широк смисъл, отколкото мислеха онези, които намериха това име".
Обаче не трябва да се изпуска изпредвид, че именно благодарение на своето чувство за действителността Хегел създаде един възглед, който беше до висока степен жизнерадостен. Със своята "Философия на откровението" Шелинг беше искал да създаде един възглед за живота. Но колко чужди на непосредствения живот са неговите понятия за съзерцаването на Бога. Такъв възглед може да има своята стойност най-много за онези тържествени моменти на живота, в които човек се оттегля от всекидневието и се отдава на най-висшите настроения; в които, така да се каже, той не изпълнява никаква мирска служба, а само едно богослужение. Напротив Хегел е искал да проникне човека с чувството, че и във всекидневната действителност той служи на всеобщо-Божественото.
към текста >>
Само човек, в когото подобно нещо е осъществено, заслужава, според мнението на Хегел, в най-висшия с
мисъл
на думата името личност.
Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност". Но, за да стане "чиста личност" отделният човек трябва да се проникне с цялата разумност и да я направи свое себе. Защото чистата "личност" е същевременно най-висшето, до което човек може да се развие възходящо, но той съвсем не е такава личност на природата. Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за Бога, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за Бога само дотолкова, доколкото Бог знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на Бога, но също така едно негово знание за човека, и това знание на Бога за човека е знание на човека за Бога. Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух".
Само човек, в когото подобно нещо е осъществено, заслужава, според мнението на Хегел, в най-висшия смисъл на думата името личност.
Защото в него разум и индивидуалност се сливат в едно; той осъществява Бога в самия себе си, на когото дава в своето съзнание органа, да съзерцава самия себе си. Всички мисли биха останали отвлечени, несъзнателни идейни формации, ако те не бяха добили в човека жива действителност. Без човека Бог не би съществувал в неговото най-висше съвършенство. Той би бил незавършеното мирово същество. Той не би знаел нищо за себе си.
към текста >>
В с
мисъл
а на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие.
Тя е едно построение от безжизнени, сковани, неми мисли. Хегел нарича самата тази логика "царство на сенките". Тя трябва един вид да покаже, какъв е Бог в неговата най-вътрешна вечна същност преди сътворението на природата и на ограничения дух. Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването. В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност.
В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие.
Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише. Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество". Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент. Хегеловата представа на познанието схваща това познание не като едно долавяне на едно съдържание, което без него съществува завършено някъде в света, не като една дейност, която създава изображения на действителните процеси.
към текста >>
Това, което в с
мисъл
а на Хегел се създава в мислителното познание, то не съществува иначе никъде в света, а само в познанието.
Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише. Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество". Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент. Хегеловата представа на познанието схваща това познание не като едно долавяне на едно съдържание, което без него съществува завършено някъде в света, не като една дейност, която създава изображения на действителните процеси.
Това, което в смисъла на Хегел се създава в мислителното познание, то не съществува иначе никъде в света, а само в познанието.
Както растението произвежда на дадена степен на своето развитие цвета, така и вселената създава съдържанието на човешкото познание. И както цветът не съществува преди неговото раждане, така и мислителното съдържание на света, което се ражда в човешкия дух, не съществува предварително. Един светоглед, който е на мнение, че в познанието трябва да се ражда само изображения, копия на вече съществуващото съдържание, прави от човека един ленив зрител на света, който и без него би бил напълно завършен в себе си. Напротив Хегел прави човека деен сътрудник на мировия процес, на който без него би му липсвал върхът. Грилнарцер е охарактеризирал по свой начин мнението на Хегел върху отношението на мисленето към света в своето знаменито изказване:
към текста >>
Тогава чрез
мисъл
та, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет.
Но, приятелю, ти положително съсипваш човешкото мислене. Тук с човешкото мислене поетът разбира онова, което именно предполага своето съдържание готово в света и не иска да бъде нищо друго освен едно копие. Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет.
Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет.
Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго.
към текста >>
Ние имаме работа с две неща, с
мисъл
та и с предмета.
Тук с човешкото мислене поетът разбира онова, което именно предполага своето съдържание готово в света и не иска да бъде нищо друго освен едно копие. Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет.
Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета.
Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си.
към текста >>
Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата
мисъл
.
Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета.
Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл.
Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност.
към текста >>
Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак
мисъл
та.
Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл.
Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта.
Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност. Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота.
към текста >>
Следователно в най-висшето познание
мисъл
та схваща самата себе си.
Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта.
Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си.
Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност. Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота. Знаменателно е, че някои хора искат да виждат именно в мисленето един враждебен на действителността елемент, защото то абстрахира от пълнотата на сетивното съдържание.
към текста >>
Говори се напълно в с
мисъл
а на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Когато сега то също така се подхлъзва и пада в чистото мислене защото също и чистото мислене не трябва да бъде негова почва -, то трябва, цопвайки в това мислене, да стане нещо лошо, ограничено, за което всъщност трябва да се срамуваме да говорим, ако това не би станало полуслужебно и понеже не трябва да отричаме, че съществува една логика. Водата е един такъв студен, лош елемент и въпреки това животът се чувства така добре в нея. Нима мисленето трябва да бъде един много по-лош елемент? Нима Абсолютното ще се чувства зле в него и ще се представи лошо? "
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят.
към текста >>
Въпреки това, в друг с
мисъл
, Гьоте вижда в цялата природа едно целесъобразно устройство, която накрая достига своята цел в човека, следователно така устоява всички свои произведения, че човекът намира своето определение.
Въпросът защо? Съвсем не е научен. Малко по-далече стигаме с въпроса как? Защото когато питам: Как волът има рога? Това ме довежда до разглеждането на неговата организация и същевременно ме поучава, защо лъвът няма и не може да има никакви рога".
Въпреки това, в друг смисъл, Гьоте вижда в цялата природа едно целесъобразно устройство, която накрая достига своята цел в човека, следователно така устоява всички свои произведения, че човекът намира своето определение.
Ние четем в неговата книга "Винкелман": "Защото, за какво служи целия разкош от слънце и планети и луни, от звезди и млечни пътища, от комети мъглявини, от станали и ставащи светове, ако накрая един щастлив човек не се радва на неговото съществуване? " и Гьоте е убеден също и в това, че същността на всички явления стига до изява като истина в човека /виж стр. 58 по-горе/. Как всичко в света е заложено така, че човекът има една достойна задача и може да я реши: Да разбере това, тази е целта на този светоглед. Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше.
към текста >>
2.
3. Буда; Берлин, 02. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Ние трябва да бъдем наясно нещо, което индийският светоглед предполага в с
мисъл
а на Будизма -, че онзи, който от един Бодисатва е станал един Буда, виждаше всички подобни изживявания със своето съзнание на Бодисатва.
Така израсна следователно Бодисатва обаче имайки своето съзнание на Бодисатва, т.е. едно съзнание, което благодарение на миналите съществувания беше постоянно проникнато от вътрешна мъдрост гледайки само плодоносната, само разцъфтяващата се страна на живота. Но след това той излезе от двореца на своя баща легендата е достатъчно известна и затова ние ще посочим само нейните съществени черти и видя това, което никога не можеше да види в царския дворец.../липсва малко текст/...доносен, пресъздаващ живот. Той видя един болен и хилав човек: в здравето се вмъква болестта. И видя след това един старец, който се люлееше на краката си: старостта прониква в това, което се издига младо и свежо в съществуването.
Ние трябва да бъдем наясно нещо, което индийският светоглед предполага в смисъла на Будизма -, че онзи, който от един Бодисатва е станал един Буда, виждаше всички подобни изживявания със своето съзнание на Бодисатва.
Той виждаше следователно, как в пълното с мъдрост развитие прониква разрушителният елемент на съществуването. Това подействува на неговата велика душа така, че той си каза така разказва легендата -: "Страдание пронизва живота! " Нека застанем на гледната точка на онзи, който гледа тези неща от самия Будизъм, на гледната точка на този Бодисатва Готама, който с висша мъдрост която живееше в него, но за която той нямаше пълно съзнание беше гледал до сега плодотворното развитие и сега насочваше своя поглед върху това, което носи разрушение, върху загиващия елемент на съществуването. Нека застанем на една такава гледна точка, на която по силата на предпоставките на своето съществуване трябваше да застане самият Буда. Тогава ще можем да си представим, че този Буда с неговата велика душа трябваше да си каже: Когато добиваме мъдрост, знание, това знание ни води до развитие, тогава в нашата душа възникна една идея за едно постоянно напредващо плодотворно развитие.
към текста >>
Тогава в него проблесна
мисъл
та, че учението за страданието трябва да бъде за него още по-велико от мъдростта на един Бодисатва.
Тази идея стана плодотворна в душата на великия Готама и доведе именно до озарението, което се нарича "Озарение под дървото Боди". Тогава му стана ясно така можем да го опишем: Ние се намираме в един свят на майя, на илюзията. Ние живеем един живот след друг в този свят на майя или на илюзията, в който сме слезли от едно духовно съществуване. В този живот ние можем да се издигнем от един чин на друг в духовно отношение. Обаче през колкото и прераждания да минем и колкото и по-мъдри да ставаме в този живот, чрез това, което той ни дава ние не можем да разрешим великата загадка на съществуването, която ни гледа през очите на старостта, на болестта и на смъртта.
Тогава в него проблесна мисълта, че учението за страданието трябва да бъде за него още по-велико от мъдростта на един Бодисатва.
И неговото озарение се състоеше сега в това, че той си каза: Следователно това, което се шири в света на майя или на илюзията, не е истинска мъдрост, то е така малко истинска мъдрост, че и след много прераждания ние не можем да почерпим от това външно съществуване едно разбиране за това, което е изпълнено със страдание, и за едно освобождение от страданието. Следователно в това външно съществуване е втъкано нещо друго, което стои далече от мъдростта, от всяко знание. Чрез това от само себе си се разбира, че Буда потърси в един лишен от мъдрост елемент онова, което прониква живота със старост, с болест и със смърт. Не е мъдростта тази, която може да действува някакси освобождаващо, а нещо друго, което не може да се добие от този свят, а което може да се добие само тогава, когато човек се оттегли от света на външното съществуване, в което се редуват прераждане след прераждане, въплъщение след въплъщение. Така от този момент нататък Буда виждаше в учението за страданието основния елемент, от който човечеството се нуждае в неговото по-нататъшно развитие.
към текста >>
Това е светът, който можем да назовем правилно само тогава, когато си кажем: В с
мисъл
а на Будизма същинският свят на спасението, на блаженството не може да бъде назован с нищо, което би било взето от това, което възприемаме чрез нашите сетива в сетивния свят, в пространствения свят, в света на физическото съществуване около нас.
Така от този момент нататък Буда виждаше в учението за страданието основния елемент, от който човечеството се нуждае в неговото по-нататъшно развитие. Така той виждаше причината за идването на страданието в света в един лишен от мъдрост елемент, който той нарече жажда за съществуване, лишена от мъдрост жажда за съществуване. От една страна мъдрост, от друга страна лишена от мъдрост жажда за съществуване, това беше, което отново го доведе до там да каже: Следователно само освобождението от тези повтарящи се земни съществувания, от тези прераждания които даже и при най-голямата мъдрост не могат да ни освободят от страдание, само освобождението от тези прераждания може да доведе до спасението, до истинската свобода на човека. Ето защо той размисли върху средствата, които могат да изведат човека от света, в който се намират неговите прераждания, в онзи свят който трябва само правилно да разберем и тогава не ще имаме онези гротескни, фантастични понятия, които много често хората си образуват върху този свят -, който Буда нарече Нирвана. Какъв свят е Нирвана, в който трябва да влезе този, който е стигнал в живота до там, че е угасил в себе си жаждата за съществуване, че не желае вече да се прероди?
Това е светът, който можем да назовем правилно само тогава, когато си кажем: В смисъла на Будизма същинският свят на спасението, на блаженството не може да бъде назован с нищо, което би било взето от това, което възприемаме чрез нашите сетива в сетивния свят, в пространствения свят, в света на физическото съществуване около нас.
Всичко, което възприемаме в света на пространството, във физическия свят, може да ни даде само нещо, което не ни сочи към едно освобождение; ето защо не трябва да използуваме нито едно от сказуемите на сетивния свят върху света, в който човекът иска да търси своето спасение. Следователно наложете във вас мълчание на всички сказуеми, на всички думи, които човекът може да намери, когато назовава нещо в окръжаващия го физически свят. Нищо от всичко това не се намира в света на блаженството. Не съществува никаква възможност да си съставим една представа за света, в който влиза онзи, който е надмогнал преражданията. Ето защо ние можем да назовем този свят само е една отрицателна дума: Той не е всичко това, което възприемаме с нашите сетива в окръжаващия ни свят!
към текста >>
Ето защо ние можем да назовем този свят само е една
отрицателна
дума: Той не е всичко това, което възприемаме с нашите сетива в окръжаващия ни свят!
Това е светът, който можем да назовем правилно само тогава, когато си кажем: В смисъла на Будизма същинският свят на спасението, на блаженството не може да бъде назован с нищо, което би било взето от това, което възприемаме чрез нашите сетива в сетивния свят, в пространствения свят, в света на физическото съществуване около нас. Всичко, което възприемаме в света на пространството, във физическия свят, може да ни даде само нещо, което не ни сочи към едно освобождение; ето защо не трябва да използуваме нито едно от сказуемите на сетивния свят върху света, в който човекът иска да търси своето спасение. Следователно наложете във вас мълчание на всички сказуеми, на всички думи, които човекът може да намери, когато назовава нещо в окръжаващия го физически свят. Нищо от всичко това не се намира в света на блаженството. Не съществува никаква възможност да си съставим една представа за света, в който влиза онзи, който е надмогнал преражданията.
Ето защо ние можем да назовем този свят само е една отрицателна дума: Той не е всичко това, което възприемаме с нашите сетива в окръжаващия ни свят!
Ето защо трябва да му дадем едно отрицателно име, да кажем за този свят: Този, за когото е угасено всичко, с което той е свързан в това съществуване, ще познае, как ще изглежда там, когато ще влезе в този свят, който тук може да бъде назован само с една отрицателна дума с Нирвана. Така за будистите този свят е един такъв свят, който не може да бъде назован с нито една от нашите думи. Не едно нищо, а едно такова пълно, изпълнено с блаженство съществуване, че те нямат никакви думи за него. Будистите съвсем не искат с това да го нарекат едно нищо. С това ние схванахме вече истинската жилка на Будизма и на неговия начин на мислене и чувствуване.
към текста >>
Ето защо трябва да му дадем едно отрицателно име, да кажем за този свят: Този, за когото е угасено всичко, с което той е свързан в това съществуване, ще познае, как ще изглежда там, когато ще влезе в този свят, който тук може да бъде назован само с една
отрицателна
дума с Нирвана.
Всичко, което възприемаме в света на пространството, във физическия свят, може да ни даде само нещо, което не ни сочи към едно освобождение; ето защо не трябва да използуваме нито едно от сказуемите на сетивния свят върху света, в който човекът иска да търси своето спасение. Следователно наложете във вас мълчание на всички сказуеми, на всички думи, които човекът може да намери, когато назовава нещо в окръжаващия го физически свят. Нищо от всичко това не се намира в света на блаженството. Не съществува никаква възможност да си съставим една представа за света, в който влиза онзи, който е надмогнал преражданията. Ето защо ние можем да назовем този свят само е една отрицателна дума: Той не е всичко това, което възприемаме с нашите сетива в окръжаващия ни свят!
Ето защо трябва да му дадем едно отрицателно име, да кажем за този свят: Този, за когото е угасено всичко, с което той е свързан в това съществуване, ще познае, как ще изглежда там, когато ще влезе в този свят, който тук може да бъде назован само с една отрицателна дума с Нирвана.
Така за будистите този свят е един такъв свят, който не може да бъде назован с нито една от нашите думи. Не едно нищо, а едно такова пълно, изпълнено с блаженство съществуване, че те нямат никакви думи за него. Будистите съвсем не искат с това да го нарекат едно нищо. С това ние схванахме вече истинската жилка на Будизма и на неговия начин на мислене и чувствуване. От онази проповед в Бенарес, където за първи път бе изказано учението за страданието, всичко, което знаем за Будизма е проникнато от учението, от познанието за страданието в живота, от познанието за същността на страданието и за това, което води до страданието: жаждата за съществуване.
към текста >>
Ако, след като тук бе изложена абстрактно основната
мисъл
на Будизма, погледнем сега неговата истинска същност, ние трябва да кажем: Този начин на мислене и чувствуване заема едно своеобразно отношение към общия образ на човека.
С това ние схванахме вече истинската жилка на Будизма и на неговия начин на мислене и чувствуване. От онази проповед в Бенарес, където за първи път бе изказано учението за страданието, всичко, което знаем за Будизма е проникнато от учението, от познанието за страданието в живота, от познанието за същността на страданието и за това, което води до страданието: жаждата за съществуване. Ето защо може да съществува само едно нещо, което довежда човека към напредък: освобождението от това съществуване и преражданията. Това, което следва после, е посочването на онези средства, т.е. на пътя на познанието, който води над земната мъдрост и съдържа средствата, благодарение на които постепенно човекът става способен да влезе в Нирвана, или с други думи, да използува така земните прераждания, че те най-после да бъдат надмогнати и той да се освободи от тях.
Ако, след като тук бе изложена абстрактно основната мисъл на Будизма, погледнем сега неговата истинска същност, ние трябва да кажем: Този начин на мислене и чувствуване заема едно своеобразно отношение към общия образ на човека.
Той изолира човека, интересува се от съдбата и целта на съществуването на човека така, както той стои като отделна личност, като отделна индивидуалност в света. Но как можеше да мисли по друг начин един светоглед, който е изграден върху основното настроение, за което говорихме тук? Един светоглед, който се е родил от основното настроение: Човекът е слязъл от духовни висини и се намира сега в един свят на илюзията, от който от време на време за земното съществуване може да го освободи мъдростта на един Буда, която мъдрост обаче го довежда до там както при последния Буда -, да търси освобождение от земното съществуване. Как би могла да бъде охарактеризирана при едно такова настроение целта на съществуването на човека другояче, освен той да бъде представен като стоящ изолиран по отношение на целия заобикалящ го свят? Основният образ на съществуването, който стои на основата на този светоглед е такъв, че той представлява един залез и че развитието на земния живот означава едно слизане.
към текста >>
Тогава с станало нещо, което може да бъде наречено не само в будистки с
мисъл
едно слизане на човека от духовно-душевни висини в сетивната майя или илюзия, но което трябва да бъде назовано като нещо друго, а именно като нещо, за което днешните хора нямат една разбираща представа: грехопадане.
Доколкото християнската идея се основава на идеите на Стария Завет, тя ни сочи към едно минало човечеството, както тя прави това и във великите, мощни образи на Генезиса /сътворението на света/, сочи ни към онова състояние, при което човекът е стоял по различен начин спрямо своите духовни светове в сравнение с по-късно. Но сега се явява особеното, чрез което в Християнството човекът застава по съвършено друг начин спрямо света, съвършено различно от становището на човека в Будизма. Тук като християнска може да бъде посочена идеята: В мене живее една мъдрост благодарение на онова устройство на душата, което аз сега имам. Чрез начина, по който аз наблюдавам сетивния свят и го схващам с моя ум, в мене живее една мъдрост, една наука, една практика на живота. Но аз мога да отида назад в миналото към едно душевно устройство на прачовечеството, когато душите са се намирали в едно друго състояние.
Тогава с станало нещо, което може да бъде наречено не само в будистки смисъл едно слизане на човека от духовно-душевни висини в сетивната майя или илюзия, но което трябва да бъде назовано като нещо друго, а именно като нещо, за което днешните хора нямат една разбираща представа: грехопадане.
Можем да мислим върху грехопадението както си щем, но с едно нещо трябва да се съгласим, а то за днес е достатъчно. В това грехопадение човекът чувствува нещо, което му принадлежи, нещо, чрез което той си казва: Както стоя сега като човек, в мене действуват сили, които не са израснали изолирано в този стоящ пред мене човек, но които са се появили в едно прадалечно минало и там са участвували в нещо участвували са именно в това, че човечеството, към което принадлежа, не само е слязло, но е слязло така, щото е навлязъл в едно друго отношение към света, различно от това, което би настъпило според условията, които са царували по-рано. При своето сливане човечеството е стигнало до определена дълбочина благодарение на нещо, което е станало чрез негова собствена вина, което може да бъде наречено една предосъзната вина. Следователно ние нямаме просто работа с едно обикновено слизане, както разбира това Будизмът, а с едно изменящо се чувствуване в това слизане, което, ако биха действували само предишните условия, не би станало такова, каквото е станало сега: защото сега то е станало такова, че душевното устройство на хората е паднало в едно изкушение. Така този, който гледа от повърхността на Християнството в неговите дълбочини, поглежда към едно душевно състояние на човека в миналото, което е било преодоляно в течение на историята, но за което той си казва: Чрез това, че в далечното минало е станало нещо, това душевно състояние, което се намира в мене в неговото действие, в неговото следствие като нещо несъзнателно, е станало различно от това, което би трябвало да стане.
към текста >>
Обаче важното не е само идеята за прераждането, защото тази идея ще бъде все повече и повече завладяна в бъдеще от християнската култура като една истина на Духовната наука, а важното е това, че изхождайки от своето най-вътрешно разбиране Будизмът трябва да направи света отговорен за майя или илюзията, докато християнинът като човек се чувствува отговорен за това и поставя в най-вътрешната същност на човека това, което са процеси, за да възлезе до това, което може да се нарече спасение, което обаче в християнския с
мисъл
не е само спасение, а Възкресение, защото чрез това азът бива издигнат до един по-висш Аз: до това, от което човекът е слязъл.
Това може да стане само тогава, когато не аз, а Христос действува в мене и ме извежда отново нагоре там, където не виждам света в майя или илюзия, а в неговата действителност, където силите, чрез които болестта и смъртта са дошли в света, могат да бъдат победени чрез това, което Христос произвежда в мене. Ние разбираме Будизма в неговата най-вътрешна същина най-добре, когато го съпоставим с най-вътрешната същина на Християнството. Защото тогава виждаме, че при Лесинг в неговата книга "Възпитание на човешкия род" могат да стоят думите: "Не е ли цялата вечност моя? " т.е.: Ако използувам редуващите се прераждания, за да направя да оживее в мене все повече и повече Христовата Сила, тогава аз ще стигна там, където сега не мога да стигна, защото сам съм се обгърнал с едно було: в сферата на вечностите. Идеята за прераждането ще се покаже още в едно съвършено друго сияние в Слънцето на Християнството.
Обаче важното не е само идеята за прераждането, защото тази идея ще бъде все повече и повече завладяна в бъдеще от християнската култура като една истина на Духовната наука, а важното е това, че изхождайки от своето най-вътрешно разбиране Будизмът трябва да направи света отговорен за майя или илюзията, докато християнинът като човек се чувствува отговорен за това и поставя в най-вътрешната същност на човека това, което са процеси, за да възлезе до това, което може да се нарече спасение, което обаче в християнския смисъл не е само спасение, а Възкресение, защото чрез това азът бива издигнат до един по-висш Аз: до това, от което човекът е слязъл.
Така, когато поглежда света, будистът има работа с един първичен грях на света и се чувствува само поставен в този свят, иска да бъде освободен от него. Така християнинът има работа със своя собствен първичен грях и иска да поправи този първичен грях. Това е исторически начин на мислене. Защото тук човекът свързва своето съществуване с едно първично деяние на човечеството в миналото и с едно бъдещо деяние, когато човекът ще е стигнал така далече, щото цялото негово съществуване ще бъде просияно, озарено от това, което наричаме Христово Същество. От тук идва обаче също, че Християнството не поставя в света редуващи се Буди, които така да се каже повтарят някакси неисторически от епоха на епоха едно и също нещо, а поставя в цялото развитие на човечеството едно еднократно събитие.
към текста >>
Когато будистът мисли в истинския с
мисъл
, той има едно редуване един след друг на Буди, едно повторение на земните епохи, които в тяхното земно протичане имат всъщност един подобен с
мисъл
.
" Съвършено противоположният възглед! А това значи: Аз искам да направя нещо, което може да направи плодоносно и да оживи всичко, което се разлива надолу от Бога още от прачовечеството, което се влива в света, влива се в нас. В тези думи ние виждаме указанието за това, че Христос ще изпълни с живот всички сили в постоянно възвръщащите се земни съществувания, сили, които предават истина на думите: "Не аз а Христос в мене! " Само трябва да бъдем наясно, че Христос говореше така, че съграждането на този храм има така да се каже едно вечно значение, че с това се разбира едно проникване на Христовата Сила във всички онези, които се чувствуват така поставени в цялостното развитие на човечеството. За това събитие, което наричаме Христов Импулс, ние не трябва да говорим така, като че то би могло да се повтори по някакъв начин в течение на развитието на човечеството.
Когато будистът мисли в истинския смисъл, той има едно редуване един след друг на Буди, едно повторение на земните епохи, които в тяхното земно протичане имат всъщност един подобен смисъл.
Християнинът сочи към едно еднократно събитие, което е охарактеризирано в грехопадението, и затова той трябва също така да говори за едно еднократно събитие: за Тайната на Голгота, която е едно събитие противоположно, обратно на онова първо събитие. Който би искал да говори за едно повторение на Христовото Събитие, както често се е случвало в историята на човечеството и има опасност да се случи отново, с това той би показал само, че не се е издигнал до истинската същност на едно историческо схващане на развитието на човечеството. Ако трябва действително да имаме история, тя трябва да протича така, че да бъде направлявана от една точка. Както везната трябва да има една точка на равновесието и както гредичката на везната, на която са окачени блюдата, трябва да имат една опорна точка, така и при историческото схващане на развитието на човечеството трябва да съществува едно еднократно събитие така, щото историческото развитие преди него и след него да сочи на едно еднократно събитие. Който би говорил за едно повторение на Христовото Събитие, би казал нещо също така нелепо, както когато някой би твърдял, че можем да опрем гредичката на една везна върху две точки.
към текста >>
Това, което можем да наречем: Съзнанието за съдържането на отделния човек в цялото човечество че един с
мисъл
изпълва, пронизва развитието на човечеството от начало до край, че не само става повторение на същото то е същевременно в неговия най-дълбок с
мисъл
християнско съзнание.
Ако трябва действително да имаме история, тя трябва да протича така, че да бъде направлявана от една точка. Както везната трябва да има една точка на равновесието и както гредичката на везната, на която са окачени блюдата, трябва да имат една опорна точка, така и при историческото схващане на развитието на човечеството трябва да съществува едно еднократно събитие така, щото историческото развитие преди него и след него да сочи на едно еднократно събитие. Който би говорил за едно повторение на Христовото Събитие, би казал нещо също така нелепо, както когато някой би твърдял, че можем да опрем гредичката на една везна върху две точки. Че именно в източната мъдрост се говори за едно редуване една след друга на еднородни индивидуалности, които се сменят една друга, какъвто е случаят с определен брой Буди, това характеризира за нас разликата между източния светоглед и това, което човечеството е постигнало в течение на развитието, което първо се е появило на Запад с Христовия Импулс, който е само един еднократен Импулс. Който би искал да оспори еднократността и единственото по рода си Христово Събитие, той би оспорил същевременно възможността на една действителна история в развитието на човечеството, т.е.: той не разбира нищо от действителната история.
Това, което можем да наречем: Съзнанието за съдържането на отделния човек в цялото човечество че един смисъл изпълва, пронизва развитието на човечеството от начало до край, че не само става повторение на същото то е същевременно в неговия най-дълбок смисъл християнско съзнание.
Това принадлежи на Християнството и не може да бъде отделено от него. Истинският напредък, който човечеството е направило в течение на неговото развитие, е този, че то е преминало от стария светоглед на Изтока към новия светоглед, от неисторията към историята,напредъкът от вярването, че колелетата на мировото ставане се въртят постоянно по един подобен начин едно след друго, до онази вяра, която вижда в цялостното развитие на човечеството нещо, което е проникнато от един смисъл. Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински смисъл. Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан смисълът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов смисъл на земното съществуване. Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл.
към текста >>
Истинският напредък, който човечеството е направило в течение на неговото развитие, е този, че то е преминало от стария светоглед на Изтока към новия светоглед, от неисторията към историята,напредъкът от вярването, че колелетата на мировото ставане се въртят постоянно по един подобен начин едно след друго, до онази вяра, която вижда в цялостното развитие на човечеството нещо, което е проникнато от един с
мисъл
.
Който би говорил за едно повторение на Христовото Събитие, би казал нещо също така нелепо, както когато някой би твърдял, че можем да опрем гредичката на една везна върху две точки. Че именно в източната мъдрост се говори за едно редуване една след друга на еднородни индивидуалности, които се сменят една друга, какъвто е случаят с определен брой Буди, това характеризира за нас разликата между източния светоглед и това, което човечеството е постигнало в течение на развитието, което първо се е появило на Запад с Христовия Импулс, който е само един еднократен Импулс. Който би искал да оспори еднократността и единственото по рода си Христово Събитие, той би оспорил същевременно възможността на една действителна история в развитието на човечеството, т.е.: той не разбира нищо от действителната история. Това, което можем да наречем: Съзнанието за съдържането на отделния човек в цялото човечество че един смисъл изпълва, пронизва развитието на човечеството от начало до край, че не само става повторение на същото то е същевременно в неговия най-дълбок смисъл християнско съзнание. Това принадлежи на Християнството и не може да бъде отделено от него.
Истинският напредък, който човечеството е направило в течение на неговото развитие, е този, че то е преминало от стария светоглед на Изтока към новия светоглед, от неисторията към историята,напредъкът от вярването, че колелетата на мировото ставане се въртят постоянно по един подобен начин едно след друго, до онази вяра, която вижда в цялостното развитие на човечеството нещо, което е проникнато от един смисъл.
Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински смисъл. Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан смисълът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов смисъл на земното съществуване. Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл. И стоящият в средата Христов Импулс показва, че по отношение на духовното Слънце човекът може да осъзнае тази връзка, че той може не само да осъзнае едно изповядване на Буда, който му казва: Спаси се! , а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение.
към текста >>
Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински с
мисъл
.
Че именно в източната мъдрост се говори за едно редуване една след друга на еднородни индивидуалности, които се сменят една друга, какъвто е случаят с определен брой Буди, това характеризира за нас разликата между източния светоглед и това, което човечеството е постигнало в течение на развитието, което първо се е появило на Запад с Христовия Импулс, който е само един еднократен Импулс. Който би искал да оспори еднократността и единственото по рода си Христово Събитие, той би оспорил същевременно възможността на една действителна история в развитието на човечеството, т.е.: той не разбира нищо от действителната история. Това, което можем да наречем: Съзнанието за съдържането на отделния човек в цялото човечество че един смисъл изпълва, пронизва развитието на човечеството от начало до край, че не само става повторение на същото то е същевременно в неговия най-дълбок смисъл християнско съзнание. Това принадлежи на Християнството и не може да бъде отделено от него. Истинският напредък, който човечеството е направило в течение на неговото развитие, е този, че то е преминало от стария светоглед на Изтока към новия светоглед, от неисторията към историята,напредъкът от вярването, че колелетата на мировото ставане се въртят постоянно по един подобен начин едно след друго, до онази вяра, която вижда в цялостното развитие на човечеството нещо, което е проникнато от един смисъл.
Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински смисъл.
Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан смисълът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов смисъл на земното съществуване. Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл. И стоящият в средата Христов Импулс показва, че по отношение на духовното Слънце човекът може да осъзнае тази връзка, че той може не само да осъзнае едно изповядване на Буда, който му казва: Спаси се! , а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение. Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен като покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда.
към текста >>
Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан с
мисъл
ът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов с
мисъл
на земното съществуване.
Който би искал да оспори еднократността и единственото по рода си Христово Събитие, той би оспорил същевременно възможността на една действителна история в развитието на човечеството, т.е.: той не разбира нищо от действителната история. Това, което можем да наречем: Съзнанието за съдържането на отделния човек в цялото човечество че един смисъл изпълва, пронизва развитието на човечеството от начало до край, че не само става повторение на същото то е същевременно в неговия най-дълбок смисъл християнско съзнание. Това принадлежи на Християнството и не може да бъде отделено от него. Истинският напредък, който човечеството е направило в течение на неговото развитие, е този, че то е преминало от стария светоглед на Изтока към новия светоглед, от неисторията към историята,напредъкът от вярването, че колелетата на мировото ставане се въртят постоянно по един подобен начин едно след друго, до онази вяра, която вижда в цялостното развитие на човечеството нещо, което е проникнато от един смисъл. Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински смисъл.
Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан смисълът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов смисъл на земното съществуване.
Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл. И стоящият в средата Христов Импулс показва, че по отношение на духовното Слънце човекът може да осъзнае тази връзка, че той може не само да осъзнае едно изповядване на Буда, който му казва: Спаси се! , а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение. Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен като покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда. Ето защо ние не го почитаме по-малко.
към текста >>
Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има с
мисъл
.
Това, което можем да наречем: Съзнанието за съдържането на отделния човек в цялото човечество че един смисъл изпълва, пронизва развитието на човечеството от начало до край, че не само става повторение на същото то е същевременно в неговия най-дълбок смисъл християнско съзнание. Това принадлежи на Християнството и не може да бъде отделено от него. Истинският напредък, който човечеството е направило в течение на неговото развитие, е този, че то е преминало от стария светоглед на Изтока към новия светоглед, от неисторията към историята,напредъкът от вярването, че колелетата на мировото ставане се въртят постоянно по един подобен начин едно след друго, до онази вяра, която вижда в цялостното развитие на човечеството нещо, което е проникнато от един смисъл. Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински смисъл. Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан смисълът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов смисъл на земното съществуване.
Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл.
И стоящият в средата Христов Импулс показва, че по отношение на духовното Слънце човекът може да осъзнае тази връзка, че той може не само да осъзнае едно изповядване на Буда, който му казва: Спаси се! , а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение. Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен като покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда. Ето защо ние не го почитаме по-малко. Ние го почитаме като великия дух, който още веднъж събужда в земното съществуване настроението, което донася на човечеството съзнанието за неговата връзка с първичната мъдрост, която връзка сочи именно със своя глас в миналото.
към текста >>
Този Христов Импулс ще се вживее все повече и повече в човешките души, за да разберат тези души: Не спасение а възкресение, преображение на земното съществуване, това е, което единствено дава истински с
мисъл
на земното съществуване.
, а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение. Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен като покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда. Ето защо ние не го почитаме по-малко. Ние го почитаме като великия дух, който още веднъж събужда в земното съществуване настроението, което донася на човечеството съзнанието за неговата връзка с първичната мъдрост, която връзка сочи именно със своя глас в миналото. Ние знаем напротив, че Христовият Импулс ни сочи с пълна сила към бъдещето.
Този Христов Импулс ще се вживее все повече и повече в човешките души, за да разберат тези души: Не спасение а възкресение, преображение на земното съществуване, това е, което единствено дава истински смисъл на земното съществуване.
Ние не трябва да търсим това, което действува в човешкия живот, само в догмите, в понятията и идеите. В този случай би могло да има някои хора, на които Будизмът да допада повече, отколкото би могло да им допадне Християнството. А ние трябва да търсим същественото в импулсите, в усещанията и в чувствата, които дават смисъл на развитието на човечеството. И тогава ние можем да кажем: В нашата епоха съществува нещо, което може да вдъхне симпатия на голям брой духове за Будизма. Това е един вид нещо подобно като едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора.
към текста >>
А ние трябва да търсим същественото в импулсите, в усещанията и в чувствата, които дават с
мисъл
на развитието на човечеството.
Ние го почитаме като великия дух, който още веднъж събужда в земното съществуване настроението, което донася на човечеството съзнанието за неговата връзка с първичната мъдрост, която връзка сочи именно със своя глас в миналото. Ние знаем напротив, че Христовият Импулс ни сочи с пълна сила към бъдещето. Този Христов Импулс ще се вживее все повече и повече в човешките души, за да разберат тези души: Не спасение а възкресение, преображение на земното съществуване, това е, което единствено дава истински смисъл на земното съществуване. Ние не трябва да търсим това, което действува в човешкия живот, само в догмите, в понятията и идеите. В този случай би могло да има някои хора, на които Будизмът да допада повече, отколкото би могло да им допадне Християнството.
А ние трябва да търсим същественото в импулсите, в усещанията и в чувствата, които дават смисъл на развитието на човечеството.
И тогава ние можем да кажем: В нашата епоха съществува нещо, което може да вдъхне симпатия на голям брой духове за Будизма. Това е един вид нещо подобно като едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора. Това Будово настроение не съществуваше още у Гьоте. Със своята любов към съществуването, със своя начин на мислене и чувствуване, който му показваше, че във външното съществуване е втъкан Духът, от който произхожда човешкият дух, Гьоте търсеше спасение от мъките на теснотата, която например го обхвана през време на неговото първо пребиваване във Ваймар, той търсеше това спасение в съзерцанието на външния свят, като отиваше от едно растение към друго, от един минерал към друг, от едно произведение на изкуството към друго и като зад растението, зад минерала, зад произведението на изкуството търсеше Духа, от който произхожда човешкият дух. Той се стараеше да се срасне с това, което се изявяваше като Дух във всички неща.
към текста >>
Когато човек се примирява в с
мисъл
а на Кантианизма, той си казва: Човекът въобще не е в състояние да проникне в дълбините на света.
Той работи върху философията на 19-то и 20-то столетие. Ако тогава някой такъв несъзнателен будист се запознава с Будизма, поради чувство на удобство той се чувствува повече сроден с Будизма отколкото с европейската Духовна наука, която се бори с фактите, защото знае, че в целия обсег на фактите се проявява Духът. Ето защо можем да кажем: Тук имаме нещо от неверието и от парализирането на волята, които проникват в душите от една духовна слабост на познанието, които събуждат симпатия за Будизма. Напротив в цялата своя същност християнският светоглед изисква както основната жилка на този светоглед е живяла с Гьоте човекът да не се подава на своята собствена познавателна слабост и да говори за граници на познанието, а да си каже: В мене живее нещо, което може да се издигне над всяка илюзия и да стигне до истината и до освобождението на живота. Един такъв светоглед може да иска много по отношение на примирението, но това е едно примирение различно от онова, което отстъпва пред граници на познанието.
Когато човек се примирява в смисъла на Кантианизма, той си казва: Човекът въобще не е в състояние да проникне в дълбините на света.
Тогава той се примирява принципно, като доставя едно особено свидетелство за слабостта на познанието. Но човек може да се примири и заедно с Гьоте, като си каже: Днес ти не се намираш още на степента, от която да познаеш света в неговата истинност; но ти си способен да се развиваш. Тогава едно такова примирение води до степента, на която човек става способен да роди от себе си висшия човек, Христовия човек. Тогава той се примирява, защото знае, че в дадения момент не е постигнал още най-високата човешка степен. Това е едно героично примирение!
към текста >>
Макар и да не гледаме във външния тривиален с
мисъл
към това, макар и да знаем, че всичко, което са нашите земни творения, ще се разпаднат заедно със Земята и ще умрат заедно с трупа на Земята, въпреки това в с
мисъл
а на Гьоте можем да кажем: Ние поглеждаме към всичко, през което минаваме на Земята и изпитвайки го ние се учим.
Аз се стремя нагоре и предвкусвам онова съществуване, с което влизам в допир, когато Земята е победена, когато съм победил това, което е свързано със земното съществуване. В това се състои великото освобождение. И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване. Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света. Напротив един Гьоте гледа света от един истински християнски импулс, както той прави неговият Фауст да гледа света.
Макар и да не гледаме във външния тривиален смисъл към това, макар и да знаем, че всичко, което са нашите земни творения, ще се разпаднат заедно със Земята и ще умрат заедно с трупа на Земята, въпреки това в смисъла на Гьоте можем да кажем: Ние поглеждаме към всичко, през което минаваме на Земята и изпитвайки го ние се учим.
Защото макар и да загине това, което ние градим тук на Земята -, не ще загине обаче това, което добиваме когато в нашето земно строителство минаваме през училището на земното съществуване. И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме, като обхващаме в истински Гьотев смисъл това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите: Не може да загине във вековете Следата на моите земни дни.
към текста >>
И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме, като обхващаме в истински Гьотев с
мисъл
това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите:
И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване. Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света. Напротив един Гьоте гледа света от един истински християнски импулс, както той прави неговият Фауст да гледа света. Макар и да не гледаме във външния тривиален смисъл към това, макар и да знаем, че всичко, което са нашите земни творения, ще се разпаднат заедно със Земята и ще умрат заедно с трупа на Земята, въпреки това в смисъла на Гьоте можем да кажем: Ние поглеждаме към всичко, през което минаваме на Земята и изпитвайки го ние се учим. Защото макар и да загине това, което ние градим тук на Земята -, не ще загине обаче това, което добиваме когато в нашето земно строителство минаваме през училището на земното съществуване.
И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме, като обхващаме в истински Гьотев смисъл това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите:
Не може да загине във вековете Следата на моите земни дни.
към текста >>
3.
13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 31 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
За неща като обрисуваната вчера пред Вас "опиумна война" не бива да се дава морална преценка нито в положителна, нито в
отрицателна
насока.
Защото трябва да бъдем наясно, че както Мистерията на Голгота няма нищо общо с народи или човешки групи и сиянието на това събитие пада само върху индивидуалния човек, по същия начин е недопустимо обикновената морална преценка за мислите, чувствата и желанията на отделния човек да бъдат пренасяни просто по аналогия върху групи от хора. В други случаи също така не могат да се прилагат морални критерии; не може примерно на някого да му хрумне да приложи морален критерий, да речем, спрямо изграждането на една къща и да реши, че заради формата си един покрив е по-неморален от някой друг. Само че тук въпросът, разбира се, е поставен по-радикално и в случая хората не биха се сетили да използват морални преценки; в подобен случай те не са предразположени да се залъгват с морални преценки. Затова пък близо до ума е онова, което реално не произтича от морални подбуди и за което също никой не би се застъпил по морални съображения, щом не иска да лицемерничи, да бъде украсявано с морални подбуди в случаите, когато се търси въздействие върху човешките души, които винаги са възприемчиви за подобни неща. Ето защо аз представих едно събитие, което може би подхожда за осветляването на известни мотиви, проявяващи се във физическия план при еволюцията на човечеството.
За неща като обрисуваната вчера пред Вас "опиумна война" не бива да се дава морална преценка нито в положителна, нито в отрицателна насока.
Защото до какво всъщност би довела една морална преценка и дали тя самата би била такава, че на хората в известна степен да им стане съвестно? Нека приемем, че се намери някой, дето ще каже: Вярно, навремето това е било неморална постъпка, но то е било толкова отдавна. Това също така би било преценка,предназначена обаче само за да ни залъже! Защото благодарение на многото милиони, изтекли по онова време от Азия към Европа, днес в цялостния си вид съществува онази империя, на която в такъв случай би трябвало да й стане съвестно. Но тогава от гледище на съвестността сегашните машинации също така би трябвало да бъдат осъдени не по-малко остро и сурово, както осъждат събитие като "опиумната война"!
към текста >>
Ето защо трябва да се каже: Онова,което се е получило, е отчасти резултат от "опиумната война" То може да бъде схванато съвсем обективно, без да се заема положителна или
отрицателна
в морално отношение позиция.
Навярно сте чували примера с колко би нараснал един пфениг или един сантим, ако е бил даден на лихвен влог още при раждането на Христа. От това можете да заключите какво множене на богатствата е възможно с течение на годините. Ако днес преценявате приходите от "опиумната война", тогава ще трябва да включите и тях като интегриращ фактор и да си кажете: Онова, което се е получило от тогавашните милиони (нали историята има вече едновековна давност), е същото, което днес се гласи да управлява света, да залее света; в него се крие спечеленото по онова време! Следователно не е редно от един непрекъснат развой да се взема просто отделен отрязък това би противоречало на всякаква истина.
Ето защо трябва да се каже: Онова,което се е получило, е отчасти резултат от "опиумната война" То може да бъде схванато съвсем обективно, без да се заема положителна или отрицателна в морално отношение позиция.
фактът не бива да се прикрива с някакви морални драперии, иначе би се попречило на възможността по-късно да се вникне и във всичко онова,което става понастоящем. От кармическо-морални съображения ние трябва да приемем за възможно, че ако след десетилетия или столетия хората погледнат назад към сегашните събития, те със същата убеденост и сигурност ще осъдят това, което днес бива защитавано от благороден морален патриотизъм. Защото за идните столетия днешните работи ще придобият много сходен вид. На нас ни се полага да се взираме малко по-дълбоко в такива протичащи във физическия план неща, особено когато се намираме в момент, който както през тази нощ би трябвало, от една страна, да събуди празнично настроение в човешката душа, а от друга тъкмо тази година неминуемо ще протече толкова горчиво, и който би трябвало да трогне сърцата ни, ако не желаем да бъдем повърхностни. Без оглед на каквото и да било пристрастие сега всекиму трябва да е ясно, че от думите, които прочетохме днес*226, може да зависи най-страшното, което предстои да се стовари върху човечеството.
към текста >>
Защото само в този изцяло просмукан от материализъм Пети следатлантски период е възможно едно виждане, което само по себе си е дълбоко ариманическо, ала днес пропива всяка
мисъл
и всички идеи, и то е човек да си въобразява, че сред една част от човечеството би могло да става нещо редно или нередно, което да не се отразява на цялото човечество.
И запомнете, че всичко относно центровете за заблуда, относно начините,по които днес се поражда илюзорност и залъгване, съм Ви го разказал не за собствено удоволствие, а за да доуточня как са устроени много неща тъкмо в нашето материалистическо време. Днес пък се опитах да Ви посоча една от причините, които се открояват, когато вършеното от хората се разглежда не само в неговото физическо протичане, но и когато се анализира с оглед на окултната му подбуда. Тогава именно нещо от рода на онази "опиумна война" действително означава преместване на душевния елемент от една точка на земята, където му е мястото и където навярно би могъл да бъде полезен, понеже може да се вмести в подходящи за него тела, в друга точка на земята, където може да стане инструмент в ръцете на сили, които по един или друг начин съвсем не мислят, така да се каже, доброто на човечеството. Трябва да бъдем наясно, че като последица от "опиумната война" опиращият се на видимото културен историк е длъжен естествено да констатира някаква дегенерация в известни кръгове на китайската народно ст. Онзи обаче, който съсредоточава вниманието си върху духовната културна история, трябва да вижда по-надълбоко и да съзре какво в случая се причинява на цялото човечество.
Защото само в този изцяло просмукан от материализъм Пети следатлантски период е възможно едно виждане, което само по себе си е дълбоко ариманическо, ала днес пропива всяка мисъл и всички идеи, и то е човек да си въобразява, че сред една част от човечеството би могло да става нещо редно или нередно, което да не се отразява на цялото човечество.
Онова, което засяга една част или се върши от една част, винаги ще дава отражение върху цялата еволюция на човечеството поради факта, че силите зад кулисите на физическото битие се подреждат по определен начин. Едва през Шестия следатлантски период сред хората може донякъде да се утвърди онази отговорност, която се изразява в това, че завършеното от него всеки се чувства отговорен не само пред себе си, но и пред цялото човечество. Днес ние сме изпаднали в такова катастрофическо настроение затуй, защото валидност придоби точно обратното и защото човечеството се готви противоположният начин на мислене постепенно да изкристализира от възгледите на сегашната епоха просто като правилен. Та нека това бъде един пример, който да Ви покаже,че ставащото във физическия план действително простира въздействието си чак до духовния свят и по тази причина не само има значение за физическия план, но и дава отражение върху събитията в духовния свят, а оттук и на целия свят. В мистерийната драма*230 това е изразено напълно съзнателно не само за постигането на известна поетичност, но и за олицетворява нето на една истина, която трябва да се вложи в съвременността, както става с всички неща, намерили място в мистериите.
към текста >>
В известен с
мисъл
широките хоризонти за съзерцаване на света са нежелателни.
Едва през Шестия следатлантски период сред хората може донякъде да се утвърди онази отговорност, която се изразява в това, че завършеното от него всеки се чувства отговорен не само пред себе си, но и пред цялото човечество. Днес ние сме изпаднали в такова катастрофическо настроение затуй, защото валидност придоби точно обратното и защото човечеството се готви противоположният начин на мислене постепенно да изкристализира от възгледите на сегашната епоха просто като правилен. Та нека това бъде един пример, който да Ви покаже,че ставащото във физическия план действително простира въздействието си чак до духовния свят и по тази причина не само има значение за физическия план, но и дава отражение върху събитията в духовния свят, а оттук и на целия свят. В мистерийната драма*230 това е изразено напълно съзнателно не само за постигането на известна поетичност, но и за олицетворява нето на една истина, която трябва да се вложи в съвременността, както става с всички неща, намерили място в мистериите. Днес човечеството не е толкова далече от придобиването на широки хоризонти за съзерцаване на света.
В известен смисъл широките хоризонти за съзерцаване на света са нежелателни.
И съвременната наука просто се стреми все повече и повече да стеснява хоризонтите. Впрочем в основата на това лежи стаен страх страхът от онова, което представлява истината. Този страх от истината все по-силно завладява човечеството по отношение на частния случай от всекидневието, ала също така и в по-широк смисъл. И ако го нямаше в по-широк смисъл, то не би могло да настъпи във всекидневието. Сега например войната нямаше да бъде продължавана заради наличния страх, че при едни истински разговори за разбирателство наяве би ха излезли определени неща, от които именно се изпитва страх.
към текста >>
Този страх от истината все по-силно завладява човечеството по отношение на частния случай от всекидневието, ала също така и в по-широк с
мисъл
.
В мистерийната драма*230 това е изразено напълно съзнателно не само за постигането на известна поетичност, но и за олицетворява нето на една истина, която трябва да се вложи в съвременността, както става с всички неща, намерили място в мистериите. Днес човечеството не е толкова далече от придобиването на широки хоризонти за съзерцаване на света. В известен смисъл широките хоризонти за съзерцаване на света са нежелателни. И съвременната наука просто се стреми все повече и повече да стеснява хоризонтите. Впрочем в основата на това лежи стаен страх страхът от онова, което представлява истината.
Този страх от истината все по-силно завладява човечеството по отношение на частния случай от всекидневието, ала също така и в по-широк смисъл.
И ако го нямаше в по-широк смисъл, то не би могло да настъпи във всекидневието. Сега например войната нямаше да бъде продължавана заради наличния страх, че при едни истински разговори за разбирателство наяве би ха излезли определени неща, от които именно се изпитва страх. Някои сред Вас сигурно си спомнят, че голяма част от онова, което години наред е бивало разисквано от носно тенденциите на нашето време, аз обобщих в цяла поредица от лекции във Виена през пролетта на 1914 г. Там заострих вниманието върху това, че би могло да става дума за социален карцином*231. Трябва да призная, че винаги съм оставал малко стъписан, загдето подобни бележки, осветяващи в дълбочина някои от съществуващите факти, често пъти биват приемани никак си като нещо, което понастоящем и при други случаи просто се казва и в известна степен задоволява любопитството.
към текста >>
И ако го нямаше в по-широк с
мисъл
, то не би могло да настъпи във всекидневието.
Днес човечеството не е толкова далече от придобиването на широки хоризонти за съзерцаване на света. В известен смисъл широките хоризонти за съзерцаване на света са нежелателни. И съвременната наука просто се стреми все повече и повече да стеснява хоризонтите. Впрочем в основата на това лежи стаен страх страхът от онова, което представлява истината. Този страх от истината все по-силно завладява човечеството по отношение на частния случай от всекидневието, ала също така и в по-широк смисъл.
И ако го нямаше в по-широк смисъл, то не би могло да настъпи във всекидневието.
Сега например войната нямаше да бъде продължавана заради наличния страх, че при едни истински разговори за разбирателство наяве би ха излезли определени неща, от които именно се изпитва страх. Някои сред Вас сигурно си спомнят, че голяма част от онова, което години наред е бивало разисквано от носно тенденциите на нашето време, аз обобщих в цяла поредица от лекции във Виена през пролетта на 1914 г. Там заострих вниманието върху това, че би могло да става дума за социален карцином*231. Трябва да призная, че винаги съм оставал малко стъписан, загдето подобни бележки, осветяващи в дълбочина някои от съществуващите факти, често пъти биват приемани никак си като нещо, което понастоящем и при други случаи просто се казва и в известна степен задоволява любопитството. Целта ми беше да посоча, че в нашия съвременен живот в началото на 1914 г.
към текста >>
Съществува обаче взаимовръзка между онова, което не в духовен, а във физически с
мисъл
представлява субстанциалната основа на нашия по-висш човек, сиреч между по-висшите органи, които всъщност ни правят хора; съществува взаимовръзка между субстанциалната основа на тези органи в човека, развили се едва на Земята, и отровните субстанции на Луната.
Следователно ние разполагаме с онова, което е поносимо за човека, което по нормален начин е отишло напред, както и с онова, което е останало в лунен стадий, ще рече в отровния стадий. Но въпросът има и една друга страна. Знаем, че до възможността за днешната духовност ние сме се домогнали едва с преминаването ни от Луната на Земята. Каквото продължило да се развива нормално, то протичало донякъде успоредно на нашето развитие и в субстанциалността на долните царства. Само отровите се запазили като остатъци.
Съществува обаче взаимовръзка между онова, което не в духовен, а във физически смисъл представлява субстанциалната основа на нашия по-висш човек, сиреч между по-висшите органи, които всъщност ни правят хора; съществува взаимовръзка между субстанциалната основа на тези органи в човека, развили се едва на Земята, и отровните субстанции на Луната.
В известна степен ние носим в себе си по-нататъшния развоен стадий на отровите. Туй, което днес виждаме като отрови, се намира в остатъчен стадий. Каквото в по-долните царства е поносимо за човека, то се е развило донякъде по възходящ начин; онова обаче, което се е развило по възходящ начин и което живее у нас така, че може да се преустрои в носител на нашия Аз, това са преобразуваните отровни субстанции на Луната. Само поради това, че в себе си носим тези преобразувани отровни субстанции на Луната, ние притежаваме известна способност да бъдем същества, осъзнаващи своя Аз. Това вече съм го изтъквал дори в публични лекции, казвайки, че за да живее, на човека са му необходими не само градивни, но и разрушителни сили; защото, ако не можехме да разграждаме, ние не бихме могли да разполагаме с интелигентността на Аза.
към текста >>
Е, никак не е лесна тази представа за известни отровни субстанции, но редно е все пак развитието на тези отрови да си го представим в с
мисъл
, че тяхната интензивност е спаднала на една седма, на две или пък на три седми.
Разграждането, стареенето и смъртта са необходими от момента на раждането, тъй като в разграждането, а не в изграждането са ни дадени ос-новите за нашето духовно развитие. Градивното ни отпуска; винаги, щом у нас се задейства градивното, настъпва отпускане. Това затъмнява съзнанието. Съзнанието може да живее само чрез изразходване на духовни сили. Структурите, които се намират у нас със своите субстанции за това изразходване на духовни сили, са преобразуваните отровни субстанции на Луната; само че те са преобразувани именно по определен начин и не действат така, както са действали на Луната.
Е, никак не е лесна тази представа за известни отровни субстанции, но редно е все пак развитието на тези отрови да си го представим в смисъл, че тяхната интензивност е спаднала на една седма, на две или пък на три седми.
Следователно, ако в цветята имате определени отровни субстанции, то в днешния си вид те се явяват остатъци от Луната. Действието на други отровни субстанции е отслабнало многократно и в хода на еволюцията ние сме се имунизирали срещу тях. Поради това ние сме в състояние, живеейки, да остаряваме. Поради това ние сме също така в състояние да упражняваме онова отровно въздействие (защото то е отровно въздействие), състоящо се в това, че при размножаването на човечеството мъжкото въздейства на женското. Тук отровното въздействие се изразява в това,че чрез самия женски елемент при всички случаи е налице само тенденцията за създаване на едно етерно същество.
към текста >>
В известен с
мисъл
то е дестилирано отровно въздействие, едно въздействие, което на Луната като отровно въздействие е било налице със същата интензивност, с която се е запазило в отровите, намиращи се в долните царства.
Тази тенденция е налице и без отровно въздействие. За да може това етерно същество да се оформи физически, избуяващият етеричен живот трябва да бъде отровен. Навремето го загатнах във физиологическата лекция в Прага*233. И тъкмо това отравяне е актът на оплождане, точно както в растителния свят въздействието на веществото от етерното върху плодника актът на оплождане при растението, е всъщност отровното въздействие на светлината. Ето ви нещо, възникнало за самия човек едва на Земята – размножаването.
В известен смисъл то е дестилирано отровно въздействие, едно въздействие, което на Луната като отровно въздействие е било налице със същата интензивност, с която се е запазило в отровите, намиращи се в долните царства.
Оттук разбирате тезата, която днес бих искал да издигна: Същинските отрови, които субстанциално са ариманически още от времето на Луната, представляват противници на системно напредващата еволюция; дестилирани, в известна степен разредени, те са онова, което е субстанциален носител на духовния ни живот. Но когато възниква някое болно образувание а върху такива неща медицинската наука все повече ще трябва да съсредоточава вниманието си, за да заеме позиции от гледище на духовнонаучното -, какво всъщност става тогава? Еволюцията напредва с определена скорост, а с нея и нашето собствено физическо устройство. И ако се появи някакво образу-вание при това едно образувание не е нужно да бъде непременно тумор, а според мен и нещо друго, което в организма се проявява като течност или пък дори не и като течност, та ако се появи такова нещо, тогава субстанциално имаме налице това, че в сравнение с нормалния ход една част от организма се развива с по-голяма бързина. Точно един карцином почива на това, че една част се обособява и в рамките на еволюцията придобива по-голяма скорост от тази на останалия човешки организъм.
към текста >>
Докато нашите учени глави, изследващи легендите, не стигат по-далеч от твърдението, че в подобни митове се изявявала, както те казват, главно творческата фантазия на народа, в тях в действителност се съдържат дълбокомислени истини, които се проявяват най-вече в това, че те в буквалния с
мисъл
са изпипани в подробности.
От всичко това следва (и ако поразмислите, сами ще откриете взаимовръзката), че пред човечеството,извисило се над предишните атавистични познания за взаимовръзки от подобен род, днес стои задачата с помощта на придобитото друго съзнание да се стреми действително към истината. Другояче не става. Взаимовръзката със старите атавистични познания е прекъсната точно защото човечеството е трябвало да се освободи и да даде възможност за все по-пълна изява на съзнанието на Аза. Затова ние виждаме как угасват взаимовръзките, които за старото атавистично съзнание все още са били напълно обозрими и които намират израз в някои митове. Ето защо аз Ви изложих взаимовръзката на един такъв мит като този за Балдур с велики, всеобхватни явления в развитието на човечеството.
Докато нашите учени глави, изследващи легендите, не стигат по-далеч от твърдението, че в подобни митове се изявявала, както те казват, главно творческата фантазия на народа, в тях в действителност се съдържат дълбокомислени истини, които се проявяват най-вече в това, че те в буквалния смисъл са изпипани в подробности.
Митът за Балдур например дава добра представа за градацията на отровното, както и за много други неща. Това, че едно паразитно растение упражнява в определена степен отровно въздействие, личи по чудесен начин от факта за убийството на Балдур именно с имел; то свидетелства, че на света е съществувало съзнание за градация във величината на отровността че сокът на растението имел е имал друга степен на отровност в сравнение с тази, която човекът може да понесе. Защото всяко нещо се различава по своята величина. Когато се каже, че определени неща представляват отрова, това означава единствено: те представляват по-силна отрова и са се съхранили в лунен стадий, без да продължат развитието си; но в крайна сметка всичко представлява известна отрова или поне във всичко има малко от нея, само че по степен това е различно. Въпреки че не желая да се съглася с онзи лекар и професор, дето се застъпил за алкохола и казал, че може да докаже, че от отровата вода били починали много повече хора, отколкото от отровата алкохол, той все пак е посочил нещо важно, а именно, че всяка отровност се степенува, защото истина е, че от вода са умрели повече хора, отколкото от алкохол.
към текста >>
За истинския с
мисъл
на тази дума те нямат ясно разбиране.
Това, че тя дойде точно сега,може да се окачестви като случайност. Защото войната при всички случаи трябваше да дойде. Тъй като мнозина от моите сънародници познават в недостатъчна степен съществуващите в Европа условия; тъй като те самите живеят сред толкова разнообразни условия, че им е трудно да си създадат вярна представа дори за значението на факти, които им се предават достоверно; тъй като те на всичко отгоре системно са бивали дезинформирани от някои партии, на които между другото се е удало да прережат германските кабели, предвид на всичко това не е изненадващо,че в Америка политическото положение в Европа до голяма степен остава принципно недоразбрано. Считам за свой дълг да дам малък принос за изясняване на тези неясноти. От известно време американците слушат много за германския милитаризъм и по този начин придобиват най-често само смътната представа,че той означавал опасност за европейската цивилизация.
За истинския смисъл на тази дума те нямат ясно разбиране.
В Америка ние сме имали, така да се каже, кратки пристъпи на милитаризъм (например по време на испанско-американската война или когато се вдигне прекомерен шум за евентуална война с Мексико), но милитаризъм като трайно състояние у нас няма. И след като той не се среща в голямата република на новия свят, защо тогава трябва да съществува в Германия? На този въпрос американецът, който не е запознат с Германия и с нейното разположение, не намира задоволителен отговор. При все това такъв отговор е много близо до ума. Германците са кротък народ.
към текста >>
4.
Въведение
GA_327 Биодинамично земеделие
Следователно изразите се употребяват повече в образен, в преносен с
мисъл
.
Ясно е, че на организмите от този вид липсва завършеното устройство, каквото притежава едно растение, едно животно, един човек. Екосистемите не възникват също както отделните организми от една определена клетка (обикновено от оплодената яйчна клетка). Както се знае, това води до факта, че всички клетки имат еднаква генетична екипировка. При екосистемите е различно, т.е. много видове с огромно генетично разнообразие и много индивиди заедно изграждат такъв „физиологичен организъм от по-висок порядък“2.
Следователно изразите се употребяват повече в образен, в преносен смисъл.
За една научна дефиниция това може би е недостатъчно. Те обаче насочват вниманието към това, което следва и което е от централно значение за Селскостопанския курс. Всепроникващият централен екологичен аспект за създаването и оформянето на земеделското стопанство стои тук под допълнителната, от повисш порядък гледна точка, че материалната проява на живота на Земята има точно конкретно-духовен, това означава нематериален източник и че тази духовност във всеки момент определя, и трябва да определя живота на Земята. Поради това съществува живот и само тогава той остава трайно продуктивен и здравословен. Описанието съдържа опиращото се на личния опит на автора на лекциите убеждение, че в съвременен, строго експериментален и контролируем смисъл е възможно тази духовност да се достигне и опознае.
към текста >>
Описанието съдържа опиращото се на личния опит на автора на лекциите убеждение, че в съвременен, строго експериментален и контролируем с
мисъл
е възможно тази духовност да се достигне и опознае.
Следователно изразите се употребяват повече в образен, в преносен смисъл. За една научна дефиниция това може би е недостатъчно. Те обаче насочват вниманието към това, което следва и което е от централно значение за Селскостопанския курс. Всепроникващият централен екологичен аспект за създаването и оформянето на земеделското стопанство стои тук под допълнителната, от повисш порядък гледна точка, че материалната проява на живота на Земята има точно конкретно-духовен, това означава нематериален източник и че тази духовност във всеки момент определя, и трябва да определя живота на Земята. Поради това съществува живот и само тогава той остава трайно продуктивен и здравословен.
Описанието съдържа опиращото се на личния опит на автора на лекциите убеждение, че в съвременен, строго експериментален и контролируем смисъл е възможно тази духовност да се достигне и опознае.
По-долу ще се занимаем с това духовно съдържание. Селскостопанският курс обаче почти не разглежда, или само косвено разглежда тази познавателно-методична страна, а предпоставя знанието за тази основа. Всичко друго, което Рудолф Щайнер вече е развил в продължение на четири десетилетия в книги и лекции, е включено в тези лекции, без той да може отново да го представи в подробности, понеже това би надхвърлило дадените рамки. Това той предоставя на грижата на участниците. Поради това писмено поднесеният лекционен курс е труден за изчерпване духовен извор на познанието и е централно духовно съдържание на съвместен стремеж.
към текста >>
Затова тук ще се направи опит да се облекчи разбирането на непредубедения читател в с
мисъл
а на едно въведение.
Това сочат многото на брой примери във всички части на света. Но с нищо не се променя фактът, че този курс е същинският източник, който не може да бъде заобиколен както за по-дълбокото разбиране, така и за по-нататъшното развитие. Много земеделци, градинари и т.н., които въпреки че имат силен интерес към съдържанието, много трудно са в състояние да изпълнят тези предпоставки поради своето житейско положение. Това важи не само за практикуващите. Други групи земеделци и градинари, работещи екологично, направо се отказват от това.
Затова тук ще се направи опит да се облекчи разбирането на непредубедения читател в смисъла на едно въведение.
Основанията обикновено ще бъдат представени накратко, но ще бъде посочен техния източник. За да се удаде това, обемът трябва да позволи, книгата да може да се прочете и от много заетите хора. Следователно тук няма стремеж за подробен коментар. Само ще се опитам да изясня какво е имал предвид Рудолф Щайнер при такива места, които ми изглеждат особено важни или особено трудни. За това ще бъдат търсени връзки между самите лекции, а понякога също и връзката с други изказвания на Рудолф Щайнер.
към текста >>
Също и природната наука в този с
мисъл
се намира в историята на променящото се съзнание и не е просто там само като „обективно установило се отношение към света“.
Разбира се, има един непрекъснат поток от външни събития. Там обаче не господства само каузалността. Много повече хората се намесват с нови, променени цели, намерения, желания, но естествено също и със силните стари страсти в този поток от външни събития. Промяната на историята в края на краищата представлява история на променящия се човек. Това важи за всички области на културата, следователно и за земеделието.
Също и природната наука в този смисъл се намира в историята на променящото се съзнание и не е просто там само като „обективно установило се отношение към света“.
Разбирането на това е едно важно, неизбежно средство, за да можем да обхванем нашето време, самите себе си и задачите на антропософията, а с това също и «Селскостопанския курс». За всяко съответно настояще се поставя въпросът накъде води то. Ние винаги сме склонни да схващаме духовно-душевната ситуация на нашето собствено съвремие като същинската, правилната, отговаряща на истината. Самите ние обаче сме деца на нашето време. Съвсем естествено е, че повечето млади хора, когато подрастват, имат чувството, че те са докарали нещата толкова надалеч в сравнение най-вече с поколението на техните родители.
към текста >>
Само в такива рамки човек може да разбере, какъв е за
мисъл
ът на антропософията и на Селскостопанския курс.
Такава картина за посоката на развитието във всяко време може отново да бъде проверявана, допълвана или коригирана, напълно свободно от фанатизъм. Трябва да се опитваме да си поставяме нашите цели много по-надалеч в бъдещето. За това ни е нужно знание за миналото. Но всяка стъпка трябва да бъде съобразена с наличните факти. Такова усърдие ние наричаме отговорност.
Само в такива рамки човек може да разбере, какъв е замисълът на антропософията и на Селскостопанския курс.
Как се дойде до това До курса се стигна поради молбите и настояванията на няколко земеделски стопани. Те бяха загрижени за развитието на земеделието, което в последно време беше тласнато в една съвсем едностранчива посока заради природната наука, станала чисто материалистична, особено химията; и в края на краищата поради абсолютното господство на непосредствените стопанско-икономически интереси. Старото земеделие се ориентираше към непосредствените сетивни опитности. Което човек може да види, да чуе, помирише и вкуси, да докосне и вдигне с ръце, да усети с крака, това е било регистрирано в съзнанието и се припомня, понякога от доста дълго време назад.
към текста >>
Това, което е трябвало да се каже, за да може селското стопанство да бъде разбрано в този негов с
мисъл
, той (Рудолф Щайнер) го е обхванал в дадените осем лекции.
След като Щайнер в продължение на две десетилетия интензивно се занимава с въпроса за човешките познавателни способности и възможността за свободата и пише за това, вече 40-годишен започва публично да изнася в лекции и книги неща, които прекрачват сетивното възприемане и самонаблюдението на собственото съзнание, без при това да произхождат от философски спекулации, а само от лични опитности. Тогава много скоро идва и изложението за индивидуалните духовно-душевни пътища, по които човек може да достигне такива свръхсетивни съдържания.10 Ръководен от всепроникващата амбиция да разбере всяка нова информация, свързана с все по-ново съдържание чрез сетивно наблюдение и облягащия се на него ум, човек по този начин достига само едната страна на действителността, която обаче притежава много повече страни, които по принцип са достъпни за възприемане чрез лични опитности. Ако човечеството иска да се справи със своите безбройни проблеми без големи катастрофи, това е възможно, само ако извлече познание от това, което свръхсетивно действа в сетивния свят, и ако хората положат сериозни усилия да го вложат в своите съждения, преценки и постъпки. Материализмът освободи хората от древните духовни зависимости. Само с него обаче човечеството не става нито социално, нито се справя по отношение на природата, а попада в катастрофи.
Това, което е трябвало да се каже, за да може селското стопанство да бъде разбрано в този негов смисъл, той (Рудолф Щайнер) го е обхванал в дадените осем лекции.
Как човек да усвои тези съдържания Необходимо е интензивно, основно проучване на текста, за да бъде той разбран. Това въведение има предвид изучаване на оригинала от страна на читателя. При всяко изречение той трябва да се запитва дали го е разбрал. Затова принципно важи, че съдържанието не бива само да се приеме на доверие, а мисловно да се обхване, да се разбере.
към текста >>
В този с
мисъл
трудността за разбирането на едно съобщение същевременно е призив за засилване на усилието за познание, което вече е душевна дейност.
По-нататък по-ясно ще видим какво се има в предвид. То не се намира просто непосредствено със сетивата. В опознаването на сетивния свят душевната дейност отстъпва на заден план и на първа линия познанието се осъществява чрез възприемането. До духовно-научните факти обаче се достига само чрез собствена, подходяща за случая душевна дейност. Следователно тя трябва да стои на преден план.
В този смисъл трудността за разбирането на едно съобщение същевременно е призив за засилване на усилието за познание, което вече е душевна дейност.
„Не може достатъчно настоятелно да се подчертае колко необходимо е да се занимае със сериозната мисловна работа този, който иска да изгради по-висши способности за познание.“13 „Духовнонаучният изследовател - лектор предпоставя, че читателят заедно с него търси фактите.“14 С това не се има предвид никакво принципно отвръщане от сетивния свят. По-скоро сетивното наблюдение придобива нов, активен интерес, когато човек пристъпва към него с нови, произтичащи от духовно-научното разглеждане въпроси. Точно това е същественото. Така както нещата и особено живите същества се представят пред нашите сетива, техният произход се намира в скритото и най-вече в миналото.
към текста >>
Където не е възможна собствена преценка, човек трябва да го предостави на бъдещето, тоест да се въздържи както от положителна, така и от
отрицателна
преценка.
Съвсем същото важи, когато е необходимо да се разбере и вникне в потока на мислите на един човек, когато той изрича един сложен, претенциозен текст. Спрямо изказванията на Рудолф Щайнер можем да заемем правилна позиция, когато разчитаме на вероятността или поне на възможността, че Рудолф Щайнер отдавна предварително е извървял такива познавателни пътища в процесите на природата и ни известява за това. Тогава създаването на мисловната представа е винаги същевременно упражнение в метода на чуждото мислене, изживяване и действие. Така е при всяко духовно усилие и е съществена съставна част на културата. Тук методът и съдържанието на описанието превишават това, с което сме свикнали.
Където не е възможна собствена преценка, човек трябва да го предостави на бъдещето, тоест да се въздържи както от положителна, така и от отрицателна преценка.
Това винаги се отнася за всяка новост. Двете - въздържане от всякакъв догматизъм, независимо от неговия вид, и сериозното усилие за постигане на едно точно мислене в посока на това, което изложението е имало предвид, това са основните предпоставки за подходящо боравене с описанията на Рудолф Щайнер. Това трябва да се отбележи, защото е по-трудно, отколкото в други случаи. Готовността да се изостави извървяната пътека на мисленето, изследването и действието обуславя човек да поеме върху себе си усилията, които се изискват за опознаването на малко пропътуваните местности, за което той недостатъчно е подготвен със своето досегашно образование. Наистина трябва да е налице или да се прояви минимално доверие, че усилията ще бъдат възнаградени.
към текста >>
Най-често няма с
мисъл
да се търси друго съдържание на изразите, например етимологическо /историческо развитие на езика/, за да се разбере съдържанието, което Щайнер влага в
мисъл
та си.
Той обаче съвсем ясно казваше, че този път трябва да бъде извървян допълнително към практиката.[8] По-нататък следва едно диференцирано изложение относно съществените съставни същности на човека и на селското стопанство. Думи, чувства и понятийно съдържание От езика се нуждаем, за да се разбираме. За нови понятия се изискват нови думи, нови изрази. Разбирателството може да се постигне, само ако читателят или слушателят се помъчи в казаното да схване мислите в тяхната взаимна връзка, тоест това, което другият иска да сподели.
Най-често няма смисъл да се търси друго съдържание на изразите, например етимологическо /историческо развитие на езика/, за да се разбере съдържанието, което Щайнер влага в мисълта си.
Това само по себе си може да е интересно, но при приложението може да отведе до заблуди. Нерядко хората имат симпатия и в частност също и антипатия към дадени думи. Това е разбираемо, но все пак то само пречи и ако не бъде преодоляно, води в погрешна посока. Какви понятия Щайнер свързва с думите, трябва да се установи от връзката, в която са въведени и употребени. Така е винаги, но тук се употребяват думи, които човек може би още не е чувал.
към текста >>
Едва тогава трябва да се търси с
мисъл
ът на въпросното понятие в друга връзка.
Селскостопанският курс е едно от късните произведения (лекции) на Щайнер и предполага да са познати по-ранните произведения, тоест употребените думи и понятия. Щайнер съзнателно избягва да дефинира своите понятия. Те биха станали чрез това поясни, но също и мъртви. Той ги е характеризирал: Едно понятие в друга връзка, при други обстоятелства може да разкрива неочаквани, нови характеристични свойства, които не биха могли да се изчерпят с една дефиниция. Важното на първо място е дадено описание да се възприеме сериозно и точно.
Едва тогава трябва да се търси смисълът на въпросното понятие в друга връзка.
Него човек трябва отделно много основно да проучва. Тази строгост и подвижност на нашето мислене е необходима. Тук трябва да бъдат дадени указания къде могат да се намерят допълнителни описания в трудовете на Рудолф Щайнер. Антропософия и философия За новия читател е от голямо значение да знае, че при описанията на Щайнер не се касае за философска мисловна постройка, каквито и както са били изграждани от човечеството в продължение на повече от 2500 години.
към текста >>
Това е важно за разбирането на Селскостопанския курс, но няма с
мисъл
да се даде тук една схема, без основно да бъде разгледана.
Сс 13. [1] Шмидт, Хайнрих преработка от Георги Шишков 1991: „Философски речник„ 22 издание, издателство Алфред Крьонер, Щутгарт. [2] Най важното изложение относно тази тема е първата глава от Щайнеровата „Теософия„, 1904. Схемата често се употребява от него, много по често обаче се предпоставя нейното съдържание. Още през 1906 той разширява схемата към духовната страна в лекциите си пред членовете на антропософското общество.
Това е важно за разбирането на Селскостопанския курс, но няма смисъл да се даде тук една схема, без основно да бъде разгледана.
Това разглеждане ще се направи към 8. лекция. Който иска да си създаде правилна преценка не може да се лиши от изучаването на оригиналната литература. Там са описани подробните обяснения. Р. Щайнер, 26 август 1905: „Пред вратите на Теософията„. Бележки от 14 лекции.
към текста >>
В този с
мисъл
той прикани към много експерименти.
Това може да се изрази накратко, недоразумения почти не са възможни. [8] Тук най-напред началото на 6. лекция. Освен това в устната информация в Дорнах (13). Без съмнение Р. Щайнер е бил заинтересуван да изпита природонаучно духовнонаучните познания.
В този смисъл той прикани към много експерименти.
Цялата работа на Лили Колиско (18891927) започна оттам. „Ние наистина се нуждаем не само от преобразуването на нашия мироглед в понятия, днес се нуждаем от изследователски институти във връзка с нашите гледни точки„. 6 март 1920, „2. Естественонаучен курс„, Сс 321. [9] Р.
към текста >>
НАГОРЕ